PR-стратегът Клаус Кокс в разговор с вестник „Райнишер Меркур” за ролята на медиите в създаването на политически герои и в тяхното унищожаване. Клаус Кокс е хоноруван професор във висшето професионално училище в Оснабрюк. Той е бил ръководител на отдел „Комуникации” във „Фолксваген”.

Въпрос: Защо журналистите и публиката искат да виждат, как героите падат?

Клаус Кокс: Ние следваме много стари културни образци, те са стари най-малкото колкото Омир. Един от класическите примери е, когато суетността провокира гнева на боговете. Драмите на Шекспир също разказват за издигане и падение. Това се е запечатало толкова силно в съзнанието ни, че дори човек, който не е гледал нито една пиеса от Шекспир, има очакването, че някой, който се издига, отново ще падне. Нека прибавим кън това един друг модел на очакване, който създава булевардната преса – тя целенасочено изгражда личности, за да може по-късно отново да ги ликвидира.

Филмовият продуцент Оливър Стоун е роден през 1947 г. Като студент той посещава елитния Йейлски университет, но след една година прекъсва следването си и заминава за Виетнам, където като 18-годишен преподава английски език в китайски квартал на Сайгон. След кратка кариера като моряк през 1967 г. той постъпва в армията на САЩ и се връща като войник обратно във Виетнам. След войната следва във Висшето филмово училище в Ню Йорк и работи като режисъор и автор на сценарии. Оливър Стоун се е развеждал два пъти, има три деца и живее в Калифорния. Предлагаме интервю на Оливър Стоун с журналист от сайта „Галоре”.

Въпрос: Когато следвахте в Йейл, Джордж Уокър Буш не беше ли също там?

Оливър Стоун: Да, ние бяхме в един випуск, но не мога да си спомня за него. Имаше много млади хора от неговия тип. Те произхождаха от привилегировани семейства и не поставяха привилегиите си под съмнение. Нямах нищо общо с тях, защото не идвах от богато семейство. Но наистина си спомням съвсем точно Джон Кери (политик от Демократическата партия, кандидат за президент през 2004 г. срещу Джордж Буш) – още по онова време той беше изтъкната фигура, водеща личност. При него си личеше, че един ден ще иска да стане президент. А това, че човек с неговата интелигентност беше победен от такъв сух и брутален дух като Буш е както позор, така и ирония.

На 11 юни 2010 година започва Световното първенство по футбол в Южноафриканската Република. Публикуваме със съкращения размисли на Верена Шойбле и Михаел Венер за връзката между футбола и националната идентичност, за спорта като феномен, който изразява устойчиви обществени нагласи и за футбола като пътеводна звезда на съвременната култура.

Футболните мачове не могат да бъдат отделени от политиката и националната идентичност. Особено в преломни времена на икономически, политически или социални несигурности идентификацията със собствената нация добива все по-голямо значение. Нацията и националната идентичност се превръщат в свързващ механизъм в едно променящо се общество.

Световните първенства създават митове и герои. Най-често привежданият пример в Германия е световното първенство по футбол през 1954 г., което се проведе в Швейцария. Тук финалът на световното първенство спечелиха не просто единадесет футболисти, световните шампиони бяхме „ние”, германците. Световното първенство създаде митове, герои и „места за поклонение”, те станаха съществена част от националното ни самочувствие.

Професор Гюнтер Гебауер е философ, лингвист и спортен социолог. Предлагаме негово интервю с журналисти от вестник „Франкфуртер Рундшау” за съвременните измерения на футбола като обществен феномен. Този разговор с Гюнтер Гебауер е проведен преди години, но за нас е важен като споделени размисли, тъй като фундаменталните промени във функционирането на спорта са неизбежни и за нашето посттоталитарно развитие като общество.

Въпрос: Нагласата „анти” сред футболните фенове се разширява. В много футболни първенства феновете заплашват своите звезди, виковете „милионери-лайнари” като в Бундеслигата са вече почти безобидни. Това може ли да се обясни със социална завист?

Гебауер: Това е само един аспект. Спортът се инсценира все по-силно медийно, създават се истории за герои, които извършват изключителни, необикновени дела. Често това са твърде преувеличени неща за спортистите.

Предлагаме размисли на легендарната актриса и певица Марлене Дитрих (1901-1992 г.), известна като „Синият ангел” по едноименния филм на режисьора Джоузеф фон Щернберг, в който тя изпълнява главната роля.

„Приятелство... Малко хора разбират смисъла на тази дума. Приятелството е като майчина любов, братска любов, вечна любов, сънувана любов, мечтана любов. Това не е любов, която се осъществява под прикритието на любовта. Тя е чиста, нищо неизискваща, затова е вечна. Приятелството е свързвало повече хора, отколкото любовта. Приятелството е скъпо и свято.

За мен приятелството е по-важно от всичко. Който ме е разочаровал като приятел, е отписан и забравен. Приятели, които ни разочароват, са, така да се каже, осъдени на смърт. Който веднъж е познал благословията на приятелството, той има святото задължение да спазва законите му. Каквото и да се случи, правилата не се нарушават.

Не е проста работа да бъдеш приятел. Понякога се изискват нечовешки усилия да не нарушиш правилата. Но приятелството е най-важната връзка между двама души и е по-устойчива от любовта. Любовта (изключвам майчината любов) лесно се заменя. Но една ръка, подадена от приятел, е обещание, което никога не се забравя.

В дните от Страстната седмица, когато суетнята около празника замъглява разбирането за същността на Великден, предлагаме две мнения за дълбокия символ на Възкресение Христово. Петър Хане е влиятелен немски журналист и общественик, който съзира в усърдието по празничните обичаи загуба на смисъла за Възкресение Христово: „Все по-малко хора според проучванията знаят, какво се е случило преди повече от 2000 години на Великден и защо въобще съществува този празник. Човек се пита, какво са пропуснали църквите, та централният от всички християнски празници не може да бъде запомнен. Дните около Великден ни се струват по-спокойни и леки, те носят повея на пролетта и радостта, човек ги прекарва обикновено с приятели и семейството си. Ако има деца наоколо, се налага да им бъде обяснен смисълът на празника извън великденските яйца. Родителите често са затруднени да дадат ясно обяснение.

Великденските обичаи са много почитани, макар че всеки четвърти човек няма и представа, какво всъщност се празнува на този ден. Жалко, че старите обичаи – великденски яйца и великденско агне – нямат нищо общо с историческите корени на този ден. Какво всъщност са пропуснали да ни научат църквите? В края на краищата ние броим чрез този празник нашите години. Не по великденските яйца.

Във Велики понеделник, деня в който Христос намерил храма пълен с търговци и ги изгонил, защото храмът е дом за молитва, а не тържище, предлагаме размисли на Александър Гарт за откъсването на човешкото съществуване от трайните опори на ценностите и за окаяността на човек без Бог. „Изследователите на тенденциите в съвременното общество, институтите за проучване на общественото мнение и медиите известяват: религията се завръща. Считаше се, че с течение на времето феноменът религия ще изчезне от само себе си, след като човечеството бъде добре образовано и след като настъпи повсеместно благосъстояние. Това очакване на атеистите се оказа невярно.

Ако унищожим Бог, тогава съществува опасност човек лесно да унищожи човека. Да не забравяме, че Хитлер и Сталин бяха фанатично вярващи в научния атеизъм и искаха да приложат програмите на учени-дилетанти за освобождаване на човечеството. По този начин бе подготвено идеологически избиването на милиони човеци, в които те не виждаха вече обичани или желани божии създания. По-лесно е да се избиват случайните продукти на една механична еволюция.

Сита Мaцумдер, родена през 1970 г. в семейство на швейцарка и индиец, професор по икономически науки от университета в Люцерн, обяснява защо жените в развита страна като Швейцария повече или по-малко доброволно се отказват от кариерата си. Интересен разговор за ценностите на съвременната жена в една предприемаческа култура, формирана по доминиращите критерии на мъжете.

Въпрос: Не е ли заблуждаващо днес да се говори за „дискриминация” на жената на работното място?

При равноправието не може да става дума за жертви и виновници, мъжете не са просто виновните, а и жените не са по дефиниция жертви. Факт е обаче, че много малко жени са членове на ръководни органи на търговски дружества или управителни съвети. Колкото по висока е степента на йерархия, толкова по-драматично става положението – особено ако се извадят и мениджърите - жени, привлечени от чужбина. Тогава се показва колко непредставени са жените, които сме образовали тук, в Швейцария.

Разкриването принадлежността на адвокат Тодор Батков към структурите на тайните служби взриви голяма част от почитателите на „синия” футболен клуб. Предлагаме мнението на привърженик на футболния отбор „Левски”, публикувано в спортния сайт „Дон Балон”, което илюстрира силното разочарование от насадената атмосфера на българския посткомунистически преход и от наглостта на неговите главни герои и парвенюта. Един интересен прочит на темата за досиетата в област като футбола, в която водещите фактори се радват на изключителна популярност, което не е случайно.

Това с агентурното име на Баткоff - АГЕНТ ТАРА - вече ми дойде, ама твърде мноооого! И Гонзо и Гугутката (прякор на председателя на Националния фен-клуб на „Левски”) се втурнали да ни обясняват колко е нормално някой като е войник да го вербуват, да е ВКР, ама с агентурно име! Ясно е, че нито Гонзо, нито Гугутката са били войници, обаче тези, които са били знаят, че агентурен псевдоним не се дава просто на един един школник, пък бил той и ВКР!

На възраст 23-24 години Жан Клод Кили (роден през 1943 г.) бе провъзгласен за най-големия скиор на всички времена. На зимните Олимпийски игри през 1968 година в Гренобъл Кили печели първо място и в трите ски-алпийски дисциплини. По-късно той безспирно обикаля света като бизнесмен, произвеждайки и пласирайки ски, облекла, очила и всякакви принадлежности, свързани със ски-спорта. Предлагаме интервю с Жан Клод Кили за трудния преход от активен спорт към нормално съществуване, за смисъла от постигането на успехи и за ценностите, които по-младото поколение не споделя.

Въпрос: На времето Вашето навлизане в света на рекламата и на парите предизвика неприятни коментари. Казваха, че Вашият образ на спортен герой деградира от това. Какво мислите по този въпрос?

Жан Клод Кили: Така е твърде просто, причините трябва да се търсят по-далеч. Когато една машина – отборът на Франция например – вземе едно момче на 14 години, изтиска го напълно и в последна сметка го изхвърля в живота, когато спортистът стане на 30 години, ми се струва, че тя носи много по-голяма отговорност от тази, която признава. Точно това ми се случи. Оказах се – както и другите – в едно изключително положение в живота: бях станал най-добрият в този спорт, превъзнасяха ме, а не можех повече да практикувам. С една дума, бях излязъл в пенсия на 24 години.. Без да получавам самата пенсия впрочем.

Роденият на 19 януари 1923 година в село Бдинци, Добричко, писател Ивайло Петров, може да бъде оценен като класик на съвременната българска литература. Носител е на Голямата награда на Софийски университет „Св. Климент Охридски” за литература, негови са мъдрите думи: „Понякога страданията на човека са тъй тежки и непоносими, а той няма сила и смелост да приеме доброволно смъртта, защото инстинктът му за живот е по-силен от смисъла му”. Предлагаме откъс от сборника с новели „Объркани записки”, публикуван през 1971 година.

„Аз съм като всички – казвала внучката, когато баба й я коряла за пушенето.

И тя се оправдава с всички, с обществото, т.е. с времето. А времето е епохата, в която живеем. Епохата пък – това сме ние, които я създаваме. Тя не пада от небето.

В дните на Рождественския пост предлагаме мисли на отец Симеон Нови Богослов за дълбокия смисъл от провеждането на пости. Постенето е въздържане от блажна храна с религиозна и нравствена цел, като се използва умерено постна храна. Постът е един от надеждните пътища за намиране на душевна чистота.

Постът, като лекар на нашите души, в един християнин смирява плътта, а у друг укротява гнева, от трети прогонва съня, друг възбужда към повече добротворство, у един очиства ума и го прави свободен от зли помисли. У друг връзва неудържимия език и с Божия страх като с юзда го удържа, и не му позволява да говори празни и неприлични думи.

На друг не дава на очите му да се заглеждат тук и там и да любопитства какво прави този или онзи, но предполага всеки да внимава върху самия себе си, и да вижда своите собствени грехове и недостатъци.

Макс Фриш е швейцарски писател и драматург, роден през 1911 година в Цюрих. Главна тема на неговото творчество е модерният човек, който полемизира с различните обществени и политически възгледи. Предлагаме подтикващия към размисъл въпросник за родината от книга втора на Макс Фриш „Дневници”. За смисъла от тези дневници самият писател казва: „Когато не премълчаваме, а записваме мислите си, ние ги признаваме за свои - верни в най-добрия случай за времето и мястото на възникването си”.

Въпросник

1. Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли ви носталгия или тъкмо тогава не?

2. Свързвате ли понятието „Родина” с националното знаме?

Госпожо ван Алмзик, минаха пет години, откакто за последен път плувахте на състезание по време на Олимпийските игри в Атина. Искате ли понякога да си върнете стария живот?

За бога, не. Не искам да губя никого от семейството си. Днес животът ми е значително по-вълнуващ от стария. Аз съм щастлива.

По-щастлива, отколкото във Вашето активно време или Ви липсва опиянението от победите?

Опиянена от щастието си - това е състоянието ми в момента. Това е щастие, което не може да се сравнява с щастието отпреди. Не става дума повече нито за победи, нито за успехи. Тези всичките неща отидоха на заден план. Не ме разбирайте погрешно, аз дължа много на спортната си кариера. Пътувах страшно много и изживях много неща. Това създава определено вътрешно спокойствие. Днес не трябва повече да гоня успех. Много по-уравновесена съм. Не трябва да бъда вече най-добрата. Това ми дава вътрешно задоволство, което не познавах досега. Не се чувствам вече така изтощена.

Петър Димков (1886 - 1981) е народен лечител, посветил живота си в служба на хората. Природосъобразният живот според него е ключът за лечението на заболелите и начин за истинско, цялостно съществуване на човека. Негова е мисълта: „Няма нещо, което човек да не може да постигне, стига силно да го пожелае с чисти мисли и да спазва дузина прости правила”. Предлагаме разговор с Петър Димков за истински важните неща от живота.

Въпрос: Човек разполага ли с критерии да разпознава кое е справедливо, кое не?

Петър Димков: А защо има сърце. Човешкото сърце е тъй чувствително към неправдата, че тази чувствителност можем да определим към най-важното човешко качество. Всяка несправедлива постъпка събужда у човека съзнание за това. Друг въпрос е, че той не всякога иска да зачете това съзнание. Чувството за справедливост – това е чувството за живот и присъствие на тази земя. Трябва да вярваме в него.

Филмът „Покаяние” (1984 година) на грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе е предвестник на промените в Източния блок. Той е разказ за уродливостта на комунистическата система, показана през съдбата на сталинистки палач, неговите жертви и техните деца. Филм за участта на пречупените, но запазили достойнство хора, за покаянието, живота и смъртта. Предлагаме ключови диалози от филма, разкриващи поведението на личността в тоталитарната епоха. Всъщност това е един универсален прочит за величието и падението на човешката личност, за дълбокото отчаяние и непреклонността да бъдат защитени справедливостта и човешките ценности : 

Викингът Гримр стана много стар. Преди години той беше най-добрият вожд и за него знаеха дори в далечни страни. Но сега викингът вече не излиза в морето с бързоходния си дракон. Гримр беше знатен човек. Денем седи викингът на високия пруст, раздава правосъдие и гледа с мъдро око хорските кавги.

Гримр прекарва дълго време с приятели. И сега при него са надошли разни приятели. Гримр наля в делвата медовина и я поднесе, за да пият всички и всеки да си каже най-голямото желание. Всеки казваше нещо различно. Богатите искаха почит. На бедните им се щеше да забогатеят. По-глупавите искаха да започнат живота си отначало, а мъдрите поглеждаха отвъд границата на смъртта. Младите искаха да се отличат в битка, беше ги страх, че животът им ще премине в тишина без победа.

Японският кинорежисьор Акира Куросава (1910-1998) разкрива важните неща за себе си и за своя живот: „Акира значи светъл, ясен, силен, а йероглифът „куросава” – черна равнина, т.е. „Светлина над черната равнина”. Не забравям обаче, че не името краси човека, а неговите дела, и затова се стремя да дам с творчеството си на хората поне малко светлина, да им вдъхна допълнителни сили и да им помогна да прозрат по-ясно действителността.

Аз самият никога не съм носил кичура на самураите. Но моят баща го носеше. Бях научен да ставам рано, да умея да си служа със сабя, да изучавам мислите на Конфуций. Основното беше да се отдава най-голямо значение на етиката, на смелостта и доблестта и на готовността да се откажеш от светските неща. И най-важното: в трудни моменти да останеш неуязвим за болката.

Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът: който няма много белези, или е още твърде млад, и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който бяга от сраженията, и чест няма и не бива да има…” (Из откъсната страница, с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини, и цитирана по памет.)“...Сатияграха” се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие. Често бива критикувана заради привидната си безполезност - на думи, тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Например през 1946 г. Ганди казва за евреите в нацистка Германия: “Трябвало е да се хвърлят отнякъде, или да се удавят в морето, за да не помагат на нацистите”. Резултатът е смях и възмущение, наглед напълно основателни.

В нашия живот сe заражда нова цивилизация, а слепците навсякъде се опитват да я потиснат. Тази нова цивилизация носи със себе си нов вид семейство, променен начин на труд, на любов и живот. Нова икономика, нови политически конфликти и освен всичко това – променено съзнание. Без да го съзнаваме ясно, ние сме въвлечени в изграждането на самите основи на една забележителна нова цивилизация. Това е значението на Третата вълна.

Досега човечеството е преживяло две големи вълни на промяна, като всяка от тях до голяма степен е заличавала предишнште култури или цивилизации и ги е заменяла с начин на живот, немислим дотогава. Осъществяването на Първата вълна на промяна – аграрната революция – отне хиляди години. Втората вълна – зараждането на индустриалната цивилизация – отне само триста години. Днес историческото развитие протича още по-бързо. Затова Третата вълна вероятно ще премине стремително през историята и ще приключи за няколко десетилетия.

… А нашите интелектуалци. Нашата ин-те-ли-ген-ция! Можем само да я презираме. Векове, за да бъдат създадени. И всичко това за нищо: безкрайно въртене около тавата, кършене в какви ли не посоки, умуване какво заклинание да бъде направено на баницата, та хем да бъде изядена, хем да остане цяла. Всъщност великата мисъл, която се криеше зад тези мощни чела, бе как да си проправят път към уютната, благоуханна ясла.

...Каква гнусотия! Гогол е имал право като е писал: „Накъдето и да се обърне човек, около себе си вижда само свински зурли”. Бях разбрал прекалено рано следното: тежко и горко на страната, където обикновената почтеност се смята в най-добрия случай за героизъм, а в най-лошия за умствено разстройство, защото в тази страна житото няма да покълне. Злочест е народът, у когото се е загубило чувството за достойнство, защото той ще създаде синове чудовища. И ако в тази страна не се намерят шепа хора или поне един човек, за да поеме върху себе си общия грях, тя няма бъдеще.

Николай Кънчев е роден на 25 ноември 1936 година в село Бяла вода, Плевенско. Следва българска филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Автор на десетки стихосбирки. Дълги години през времето на социализма е забранен за публикуване. Преводач е и на стихове от френски, сръбски и грузински поети. Един от големите съвременни поети на България и достоен, безкомпромисен мъж. Негови са думите: “ Изчезне ли езикът, изчезва племето, т.е. народът. Казвам го не като надежда, а като завет за нас и за младите, които тепърва започват да пишат. Един език е неизчерпаем, има много пластове. Символистите откриват музиката и асоциативността, други поколения - метафоричността. Езикът е богат като мина.” Предлагаме ви негово стихотворение от стихосбирката “Лампата на гнома”, публикувана през 1998 година.

Нека спрем вниманието върху психологическите аспекти на нацизма, върху неговата човешка основа. Една част от народа се подчини на нацисткия режим без особено силна  съпротива, но също така и без да се превръща в привърженик на нацистката доктрина и политическа практика. В психологически аспект тази готовност за подчинение на нацисткия режим като че ли се дължи главно на състоянието на вътрешна умора и на примирението със съдбата, което е типично за личността в съвременната ера, даже в демократичните страни.

Когато на власт дойде Хитлер, възникна още един стимул на лоялност към нацисткото правителство. Тогава за милиони хора неговият режим стана синоним на „Германия”. След като той взе властта в ръцете си, за всеки, тръгнал на борба против него, това означаваше да бъде изключен от общността на германците. Щом нацистката партия се отъждестви с Германия, да си нейна опозиция означаваше да бъдеш опозиция на Германия.

Гражданското общество като посредник на свободата притежава специфични белези. Първият важен белег на гражданското общество е многообразието на неговите елементи. Съществува изобилие от организации и институции, в които хората могат да реализират някакъв обем от своите жизнени интереси. Джеймс Медисън, един от бащите на американската конституция, е подчертавал особено този аспект, тъй като „тиранията на мнозинството” му е създавала грижа. „ Докато цялата власт се извежда от обществото и остава зависима, самото общество се разделя на толкова части, интереси и класи от граждани, че правата на отделните хора или на малцинствата едва ли биха били застрашени от комбинации на мнозинството, обусловени от неговите интереси.” Следователно една единствена държавна църква няма нищо общо с гражданското общество, но пък няколко независими от държавата църкви принадлежат към него.

Отдавна олимпийските игри не са били натоварени политически по този начин. Последният път това стана по време на игрите в Москва през 1980 година. Тогава комунизъм и капитализъм се противопоставиха непримиримо. Но постепенно ставаше ясно, че Съветският съюз не може да спечели по мирен път студената война.
На хората от Източния блок вече им беше омръзнала комунистическата партия. Те трябваше да бъдат задържани и подтискани, за да може системата въобще да оцелее. През есента на 1979 година руснаците бяха влезли в Афганистан, след което американският президент Джими Картър взе решение за бойкот на олимпийските игри. Канцлерът на Германия Хелмут Шмит също се присъедини към бойкота. Спортистите трябваше да си останат вкъщи. Западът и Изтокът взаимно се упрекваха, че превръщат игрите в политически инструмент, нещо, което очевидно беше вярно.

В сравнение с миналото най-новото българско пътуване към Европа е поразително неясно, неопределено и бездуховно в целите си. Посоката е не само смътна, но и неточна. Днешният европейски слединдустриален капитализъм е тръгнал по нов път, който за България е много малко познат и още по-малко приложим.

В днешните божем реалистични времена би трябвало да зададем следващия контравъпрос: а може ли го този народ, може ли да пътува, да влиза, да се отъждествява с Европа? А какво всъщност значи днес за нас „Европа”?

Безнадеждно трудно е да се предвижда как точно ще свърши поредното българско пътуване.

Някой каза браво