На 30 юни ще се проведе изборът за президент на Федерална република Германия. Кандидатът за федерален президент на управляващата коалиция с канцлер Ангела Меркел, съставена от християндемократи и либерали, е Кристиан Вулф. В момента министър-председател на провинция Долна Саксония, Кристиан Вулф (роден през 1959 г. ), е юрист по образование, католик, във втори брак с Бетина Вулф. Публикуваме със съкращения интервюто на Кристиан Вулф от вестник „Райнишер Меркур”.

Въпрос: Сега сте министър-председател и имате политическа власт. Какво Ви привлича в длъжността на федерален президент?

Кристиан Вулф: Виждам способностите си в това, да окуражавам, да вдъхвам оптимизъм, да мотивирам хората да поемат ангажименти и да извоювам признание за тези ангажименти. Длъжността на федералния президент допуска също така възможността да се придаде морален и етичен облик на едно общество и на неговите представители, натоварени с отговорност. Аз съм човек, който строи мостове, искам да събирам хората, да организирам дебати и диалози – това удовлетворява моя стил, който никога не е водил до поляризация и изолация.

Йоахим Гаук (роден през 1940 г. в Росток) е кандидат за президент на Федерална република Германия, чийто избор ще бъде произведен на 30 юни 2010 година. След оставката на Хорст Кьолер името на Йоахим Гаук се споменаваше като възможен кандидат на управляващата коалиция от християндемократи и либерали. Но нещата се развиха по друг начин и той ще участва в надпреварата за президент като кандидат на социалдемократите и зелените. Публикуваме интервю на пастор Йоахим Гаук, дадено пред вестник „Велт”.

Въпрос: Защо не сте член на никоя партия? Не се ли опасявате, че с Вашето поведение давате храна на популярните настроения на неприязън към партиите?

Йоахим Гаук: За да обоснова това поведение, винаги търсех убежище в думите на полския философ Лешек Колаковски. Някога той размишлявал, дали е ляв либерален консерватор или консервативен либерален левичар. В себе си Колаковски виждал съчетани и трите политически направления и не бил в състояние да вземе решение за едно от трите. По този начин стоят нещата с много хора в Германия, не само с мен. Самият аз не винаги ценях ценността на свободата така, както я ценя днес.

Предлагаме нашумялото интервю на френския философ Андре Глюксман пред германския вестник „Велт” за предизвикателствата пред Европейския съюз, за промяната в отношенията между Франция, Германия и Русия, за мисията на интелектуалците и журналистите.

Въпрос на „Велт онлайн”: В края на 2009 г. Лисабонският договор влезе в сила. В момента открито се спекулира за разпада на еврозоната, дори и на Европейския съюз. Какво се случи?

Андре Глюксман: Кризата на Европа започна по-рано. Моторът на Европа, бракът между Германия и Франция, от дълго време вече не работи, но политиците не искаха да забележат това. Този брак е към края си, тъй като Берлин се сбогува с Париж и се обръща към Москва. Тук са корените на проблема. Във Франция това се нарича завръщане към принципите. Не мисля като някои поляци, че това е връщане към пакта Хитлер-Сталин, а връщане в 19 век.

Публикуваме едно интересно интервю за ценностното съдържание на християндемократическия светоглед през житейската и политическа съдба на Волфганг Шойбле. Министърът на финансите на Федерална република Германия Волфганг Шойбле пред вестник „Зюддойче цайтунг”.

Въпрос: Какво търсите, какво намирате във Вашата евангелска църква?

Волфганг Шойбле: Опора, закътаност, топлина и общност. Аз съм обикновен човек. Не бях особено вярващ, но през живота си все повече и повече добивах опита, че е добре, когато човек има опора. През 1943 г. Дитрих Бонхьофер (1906-1945 г., теолог, участвал в съпротивата срещу националсоциализма; арестуван и екзекутиран в концлагера Флосенбург) , излагайки своето верую, каза: „Човек получава силата, когато има нужда от нея.” Това е вярно. Опитвам се да съхраня личната си вяра в Исус Христос като Бог и спасител. Тогава нещата не са толкова сложни.

Съвременната култура предоставя на определени индивиди, които наричаме знаменитости или звезди, публичната сцена и славата. Разпознаването и публичната известност са част от акта на ознаменуване на тяхната значимост... Телевизията предлага на политическия лидер възможност за развитие и конструиране на политика на познатост. Политическият лидер трябва да влезе в системата от познати лица, за да наложи собствената си трайна легитимност в очите на масовата публика.

В телевизията новините са основният терен за превръщането на политическия лидер в знаменитост. Един от основните критерии в създаването на новини е разпознаването на явлението като нещо ново. Войните, природните бедствия и пожарите са все събития, които са естествени новини, тъй като предлагат очевидни въплъщения на необичайното и изглеждат като нещо ново.

Публикуваме втора част от размислите на Матиас Хоркс, журналист, един от най-известните изследователи на тенденциите и човешкото развитие, за необходимостта от появяването на нова обществена личност – „политикът на бъдещето”. Въпросите на настоящето и на бъдещето изискват едно друго, едно по-гъвкаво мислене, както и друг, по-различен език и нова словесност.

„Златното време на стремящите се към възход демокрации след войната създаде един определен тип държавници (фактически тогава това бяха изключително мъже). Те осъзнаваха много добре отговорността си след катастрофата. Имаха дълбоки корени в средата на градското съсловие или на социалните движения, които в Европа на Световните войни бяха докарани до ръба на пропастта. Това бяха кормчии, които разглеждаха държавата като голям кораб, който напук на всички нападки и изкушения трябваше да се направлява през времето. Те имаха образци в „непреклонните мъже” на военното време: Чърчил, де Гол, Рузвелт. И гледаха напред, в бъдещето на един по-мирен, демократичен свят.

Матиас Хоркс, роден през 1955 г. в Дюселдорф, е един от най-известните изследователи на тенденциите и човешкото развитие . Журналист. През 1997г. създава „Институт за изследване на бъдещето”, една от най-влиятелната Think-tank-организации в Европа за изследване на бъдещето. Матиас Хоркс живее във Виена. Основна тема на неговата професионална насоченост е ранното разпознаване на бъдещите тенденции в развитието. Изследва промяната на ценностите и формите на живот, настъпващи като следствие от глобализацията. Публикуваме поредица от размисли на Матиас Хоркс за необходимостта от появяването на нова обществена личност – „политикът на бъдещето”.

Политикът на бъдещето

Ако искаме да разберем характера на политика на бъдещето, ще помогне малко, ако възложим задачата на психолог. Разбира се, надълго и нашироко би могло да се изследва отношението на политика към своите родители. Или към децата си. Или към своята съпруга. Би могло също така да се наеме астролог.

Представяме изследване на младежките проблеми в Германия, проведено в рамките на дългогодишния проект на световно известната фирма „Шел”. Проучването се занимава с представите, ценностите и социалното поведение на младото поколение. От около 8-9 милиона младежи в Германия са интервюирани 2500 от тях. Актуалните въпроси засягат преди всичко последиците от финансовата и икономическа криза. Предлагаме разговор на вестник „Цайт” с ръководителя на проекта Клаус Хурелман, учен в областта на социалните науки.

Въпрос: Каква е прогнозата Ви? Как ще се изявява младежта през 2010 година?

Клаус Хурелман: Най-напред трябва да се изясним значението на понятието младеж. Кога започва и кога свършва младостта? От 55 години съществуват проучвания на младежта. Оттогава времето, което се определя като младост, става все по-продължително. По-рано изследванията започваха с 16-годишните и завършваха с 18-годишните.

Предлагаме интервю на бившия държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс. След като беше външен министър на най-мощната държава в света в периода 2005-2009 година, сега Кондолиза Райс преподава отново в Станфорд и работи върху две книги - за своя живот и за външната политика на Съединените щати. Разговорът се води от издателя на вестник „Цайт” Йозеф Йофе, който също преподава политически науки в Станфорд.

Въпрос: Отново се заговори за залеза на Америка. „Невероятно свиваща се суперсила”, такова заглавие постави всекидневникът „Ню Йорк Таймс”. Известен бестселър се нарича „Постамериканският свят”. 21 век ще принадлежи на Азия и най-вече на Китай. Трябва ли в скоро време Америка да абдикира?

Кондолиза Райс: Не, не на последно място и затова, че тази теза атакува една мнима мишена. Съединените щати никога не са били единствената сила в света. Ние трябваше да се съобразяваме постоянно с други сили. Спомнете си за Съветския съюз в епохата на „двуполюсния свят”. Не трябва да правим глупави грешки.

Предлагаме едно знаменателно интервю на Янко Янков от април 1991 г., когато той е народен представител в Седмото Велико Народно събрание. Тема на интервюто е наличието на план-прогноза за развитието на България и за посоката, в която трябва да се променя страната. Това е интервю за същността на българския посткомунистически преход, чийто белези могат да се установят днес. 19 години по-късно.

Въпрос: Г-н Янков, каква е далечната стратегия на план-прогнозата „Страната X след момента t”?

Янко Янков: През 1977 г. в Европа се развиха нови процеси, това е времето на Харта 77. Руснаците още тогава са знаели, че рано или късно тези процеси ще се разраснат и в Империята. Предвид на това съветските тайни служби са разработили една гъвкава стратегия на реагиране в България, за да може да се прецени какво да се прави в Москва. Възникнала е идеята да се разработи обща стратегия за адаптивно реагиране във всички страни.

Имате ли впечатлението, че Путин иска отново да стане президент.

През май 2008 година, когато той стана премиер, просто можеше да се види, че новата длъжност не му е приятна и го нервира.

По кои признаци се забелязваше това?

Просто нищо не му подхождаше – квалификацията на неговите сътрудници, нивото на събеседниците му, обсега на неговите решения. С големи букви на лицето му беше изписано: това не ме интересува. Междувременно той видя в новата си длъжност и много предимства. Когато заедно с Медведев ги питат за разпределението на ролите, винаги получаваме един и същ отговор: при нас всичко е в ред.

Андрей Колесников е руски журналист, репортер на всекидневника „Комерсант” и съавтор на първата книга за Владимир Путин, минаващ за много близък на руския политик. Публикуваме интервю на Андрей Колесников, представящо необичайни виждания на министър-председателя Владимир Путин за бъдещето на Русия.

Въпрос: Господин Колесников, на много снимки с Владимир Путин Ви виждаме на заден план. Междувременно Вие го придружавате от десет години. Говорите ли си на „ти”?

Андрей Колесников: Не, за бога. Аз съм журналист, той е политик. Когато тази граница се прекрачи, човек губи своята независимост. Но естествено през всичките тези години имаше и задушевни разговори с Путин, които означаваха много за мен.

Петра Рески е писател и журналист, занимаваща се интензивно с феномена „мафия”. Многократно е награждавана за своите репортажи, но е придобила горчивия опит, как редакциите неохотно публикуват статиите й за мафията и я молят да изпраща по-добре красиви пътеписи от Италия. Родена през 1958 година в Германия, живее във Венеция. Предлагаме едно смело интервю на Петра Рески за почвата, върху която се развива мафията. Изграждането на приемлив и заразителен публичен образ на съмнителни личности, които завладяват общественото пространство и налагат безпардонно надмощието си, може да се осъществи само, ако има под себе си „полумафиотски хумус”. Това е болезненото сравнение, което можем да направим, ако проектираме това познание върху българската действителност. Масовото преклонение пред личности, произхождащи от мафиотските среди на българския преход, е признак за сериозно обществено заболяване. 

Въпрос: Госпожо Рески, от 20 години се занимавате с темата мафия. Познавате ли мафиота, само като го видите?

Петра Рески: Някои мафиоти, да. По надменните, изразяващи превъзходство маниери. Което естествено не е най-важното доказателство. А само една улика. Мафиотите не са някакви диви, нецивилизовани овчари или дребни криминални престъпници, както често си мислим. Мафиоти могат да бъдат и адвокати, хирурзи, политици, елегантни бизнесмени.

Книгата „Човешко, твърде човешко” по думите на нейния автор Фридрих Ницше е книга за свободни духове – „чрез нея се освободих от всичко, чуждо на моята природа. Например чужд ми е „идеализмът” – там, където вие виждате идеалното, аз виждам „човешкото, твърде човешкото”... Аз по-добре познавам хората... Думата „свободен дух” не би трябвало да се разбира в никакъв друг смисъл, освен като освободен дух, станал отново господар сам на себе си”.

Фрагментите от „Човешко, твърде човешко” на Ницше са внезапни проблясъци на психологическа задълбоченост и прозрения за моралните ценности. Те оставят открито пространство за допълване и придаване на нов смисъл. Предлагаме една възможна проекция на фрагменти от „Човешко, твърде човешко” на Фридрих Ницше в образи на личности от съвременната българска действителност.

Хенри Алфред Кисинджър е американски политик и историк от немски произход, роден през 1923г. във Фюрт. От 1969 до 1973 година е съветник по националната сигурност, а от 1973 до 1977 година външен министър на Съединените щати. През 1973 година получава Нобелова награда за мир. В началото на 2009 година Хенри Кисинджър изложи свои виждания за развитието на световните отношения пред списание „Цицеро”. „Ние сме в края на самозаблудата, че една икономическа система може да се развива чрез дългове безкрайно в бъдещето. Една страна може да бъде разточителна фактически дотогава, докато останалият свят запазва доверието в нейното икономическо бъдеще. Тази фаза е към своя край.

Кои всъщност са най-скъпо платените оратори на света? Бил Клинтън ще говори в бъдеще по възможност рядко, той обеща това. До отказа си да изнася речи бивщият президент е стигнал трудно по две причини. Едната е, че Бил обича да слуша, как самият той говори. Другата е, че само за отминалата година е спечелил повече от 10 милиона долара с това занятие. Но за мъжа на външния министър на САЩ Хилари Клинтън е в сила командата: дръж си устата затворена. Бил Клинтън е на първо място в късия списък от имена, които могат да правят милиони, като говорят. „New York Times” оценя възнаграждението на Клинтън като оратор на 450 хиляди долара на час. Най-малкото 54 изключително добре платени речи във връзка с определени събития е изнесъл той през 2007 година

Българското общество за индивидуална свобода организира на 30 юни публична дискусия в Полския институт в София на тема „Изходът от комунизма” с участието на професор Лешек Балцерович. В дискусията участваха Красен Станчев - основател на Института за пазарна икономика, доцент Иво Христов от Софийския университет, представители на българската политика и икономика, граждани. Лешек Балцерович е полски икономист и политик, „баща на шоковата терапия” в Полша, вицепремиер и финансов министър в три полски правителства, председател на Полската народна банка. Заедно с група икономисти разработва план за прилагане на ефективни пазарни реформи и за налагане принципите на капитализма в Полша след падането на комунизма. Балцерович е причисляван към икономическата школа, наричана с известна враждебност „монетаризъм”. Бивш председател на партията „Съюз за свобода”, трайно ангажиран с обществени инициативи, в момента е член на работната група на Европейския съюз, която търси пътищата за излизане от иконимическата криза.

Продължаваме поредицата за политическите формации от дясноцетристкия спектър, които упражняват силно влияние при формиране политическата воля на своите съграждани. „Християндемократическият апел” (ХДА) е формация, оказала огромно въздействие върху холандското общество и холандската политика. В организационно отношение гръбнакът на партията са нейните над 82 000 членове, които по свое собствено желание могат да участват във всичките нейни структури. „Християндемократическият апел” има ясно определени възгледи за човека и обществото, основани върху християнските ценности, а благоденствието на хората и техните общности имат основополагащо значение.

Християндемократическият съюз се възприема като движение, което приобщава към себе си и събира в един цялостен политически проект различни децентрализирани групи и общности. Оттук и наименованието „Съюз”, а не партия. Съюз на различни обществени групи, който приобщава към своята политика всички групи и слоеве от населението в Германия. Основателите на ХДС създават организация, която поставя достойнството на личността, конкретния отделен човек, а не анонимните колективи, в центъра на своите усилия. Наричат християндемократите „консерватори”, но идейните извори на техния светоглед и политическа ориентация са три: консервативният, либералният и християнсоциалният. Съчетанието от трите политически течения създава своеобразието и уникалността на тази обществена сила.

Въпрос: Господин Кол, какво всъщност означава „ляво”?

Хелмут Кол: Това не е толкова просто за дефиниране. За много леви хора това е въпрос на жизнено чувство. Самият аз определям себе си като консервативен в ценностно отношение. Да си ценностно консервативен за мен означава да си отворен за новото, да си за бъдещето, без да забравяш и да изгаряш наследството. Бих желал да изясня следното: има много неща, които искам да съхраня за моите деца и внуци. Ще приведа един пример: не обичам думата околна среда. Съхраняване на творението в библейски смисъл е много по-вярно. Ние, нашето поколение, нямаме правото да съсипем наследството, ресурсите, които са ни подарени. Но от това аз няма да скалъпявам някаква идеология, както го правят много леви. Бях винаги убеден привърженик на социалното пазарно стопанство. Отхвърлям чисто капиталистическото пазарно стопанство. Затова и често съм се радвал на малко симпатия от страна на голямата индустрия. Аз съм католик, формирал възгледите си посредством католическото социално учение. Това за мен означава помощ за ближния. Помощ за хората, които имат нужда от помощ.

Представяме ви в концентриран вид идеите и профила на политически организации от дясноцентристкия спектър, които трайно формират политическата воля на своите съграждани. Започваме поредицата с кратко изложение на основните принципи на Републиканската партия.

Републиканската партия на САЩ представлява коалиция от различни групи и местни партии, изразяващи многостранни интереси, които имат слаба вътрешна спойка и които се сплотяват силно по време на избори. Символът на републиканците е слон, който олицетворява достойнство, сила и интелигентност. Партийният цвят е червен. През февруари 2009 година за председател на Републиканския национален комитет е избран 50-годишния афроамериканец Майкъл Стийл. Средната класа, белите, протестантските избиратели в предградията са тези, които са склонни да гласуват за републиканците. Традиционните им избиратели живеят предимно в селските райони и в южните щати на Америка.

Навсякъде в Европа традиционният консерватизъм е в криза. Наистина политически партии, които наричат себе си консервативни и се възприемат от избирателите като консервативни, продължават да печелят избори и да вземат властта. Но демократичният консерватизъм като светоглед, като концептуална рамка и като поведение се формулира все по-трудно, без значение дали е на власт или в опозиция. Днес едва ли някой има задоволителна дефиниция, какво означава да бъдеш консерватор.

Една част от проблема, особено по време на избори е, че очакванията, които създават “либералните”, християндемократически или “прогресивни” партии са много по-атрактивни и успешни от присъщия на консерватизма скептицизъм. Един издател и политически журналист беше написал веднъж: “Скептицизмът е чувство, а не програма”.

На 9 септември 1933 г. е роден Майкъл Новак, авторитетен мислител в областта на философията, теологията, икономиката и културата. Предлагаме откъси от лекцията му на тема „Морал, капитализъм и демокрация”, едно кратко изложение за моралните основи на свободното общество. „Повечето от нас всъщност произхождат от семейства с най-малко ресурси – много бедни емигранти – и въпреки това стартовата ни позиция не предопредели житейския ни път. В Америка почти всички хора в почти всяка среда могат да си спомнят време, когато семейството им е живяло в бедност. Почти всички знаят, че предците им, ако не те самите, поколения наред тежко са се трудили на някаква далечна земя, без да постигнат напредък. Може би затова в Америка никога не сме имали силно социалистическо движение. Ние твърде малко сме изпитали ожесточеността, чувството за отхвърленост, негодуванието, върху които процъфтяват подобни движения.

Въпрос: Защо никой от активните политици не се възприема от хората като образец?

Рихард фон Вайцзекер: Всеки има своите силни и слаби страни. На мен ми беше сравнително лесно да разясня възгледа, че ние се нуждаем от партии, но не бива целта да е единствено завоюването на власт. Основното е да се решават проблеми, иначе политиката губи одобрение. Чистият популизъм е безнравствен.

Не произтича ли Вашата мотивация да се ангажирате политически от желанието за отговорно занимание с историята?

За моето поколение най-важната задача беше да се разберем с някогашните си противници от войната. Разбирателството с Франция беше сравнително лесно, тъй като то беше и в интерес на французите. За Съединените щати Западна Германия беше желан партньор по време на Студената война. Особено трудно беше помирението с нашите противници на Изток – преди всичко с Полша, която беше първата жертва. И тогава разглеждах това помирение като моя централна задача и се ангажирах политически. Имах сериозно отношение към партиите и участвах в тях (Вайцзекер е бил член на Християндемократическия съюз). Но партиите бяха за мен само един необходим инструмент, а не цел.

Моделът на заемане на ключови позиции чрез допитване до всички членове на съответната партия не е новост, нито най-ефективното решение, а една добра възможност за участие на гражданите в политическите процеси. Прилага се преди всичко от левите и социалдемократическите партии с намерение да се преодолее съществуваща криза на легитимност, като се предостави власт на всички членове да вземат решение за бъдещето. Но никой не приема такова средство за решението на всички въпроси, за чудодееен метод, който създава ново начало и е смисъл и цел на всяка политическа реформа. С изключение на политическите манипулатори, които търсят чрез този модел на избиране начинът за разширяване на своята лична власт. Интересен е примерът с провеждането на преки избори за определяне на председател на най-голямата лява партия в Европа – Социалдемократическата партия в Германия.

Посланието на Ангела Меркел „Да се осмелим за повече свобода” би могло да произхожда от Вас. Вие говорите почти същия език. Близки ли сте по дух?

Кьолер: Свободата, това е шансът да добиеш представа за собствените таланти и способности. Благодарен съм, че в житейския си път имах пространство за собствени решения. Свободата за мен е най-важният извор на творческа енергия, а ние се нуждаем от много креативност, за да решаваме проблемите си. Добрите решения на проблемите обаче се нуждаят от свобода, която се свързва с отговорност спрямо обществото. И ако Ангела Меркел в своя житейски път, който е различен от моя, е трябвало да стигне до същия извод, то тогава това означава: Има нещо велико в свободата.

Как трябва да се постигне необходимата промяна в манталитета?

Медийната партия е фалшива и временна алтернатива. При нея дори значението на ръководните органи се свежда до минимум, а колективният начин на взимане на решения се пренебрегва постоянно. Легитимните органи се заместват от различни професионални щабове и кръгове от експерти. Извършва се фактическа подмяна на политически личности, основана на модела „лична преданост срещу възможности за участие”. При този модел е важно медийното представяне на основния политик и кръжащите около него звезди. Разбира се, времето на тези звезди минава много бързо, неудържимо като гастрола на „Стойка Пипирудата” в първото издание на „Big Brother”. А партийният модел, основан върху амбициите на един човек и най-вече върху честото му присъствие в медиите, още при първите трудности получава присъдата, че е авторитарен модел и претърпява загуби на терена на собствените си измислици.

По време на студената война социалистическите идеи бяха широко разпространени, мисълта за равноправие омайваше хората. А след 50 години никой няма да си спомня нито за радикалния ислям, нито за войната срещу тероризма и за времето на нацистите, а за социализма. Какви са всъщност причините за това.

След края на съветското господство американците загубиха всякакъв интерес към Афганистан: те не останаха там, за да помогнат при въстановяването, а оставиха страната сама на себе си. Така след като руснаците бяха напуснали страната, за афганите настъпи не свободата, а гражданската война. Никой не слагаше в сметките на световната история радикалния ислям, най-напред трябваше да се прегради пътя на комунизма (Роналд Рейгън разбра тогава, че е възможно дори да го победи).