Центърът за анализи и образование ще ви запознае с основните идеи и принципи на древния китайски философ Конфуций. Името на Конфуций е символ на културното единство и духовния живот на Китай. Великият философ-моралист и реформатор заема важно място в историята на човешката мисъл – Конфуций е съвременник на Питагор и Хераклит, десетилетия след неговата смърт се появяват Платон и Аристотел.

Конфуций е роден през 551 г. преди Христа. Известно е, че на тригодишна възраст е загубил баща си, проявявал е необикновено послушание към майка си и уважително отношение към по-възрастните. След завършване на образованието си Конфуций постъпва на държавна служба. Той заема дълги години второстепенни длъжности, от които учениците му го съветват да се откаже.

„За нищо на света” - отговорил Конфуций. „Отказът ми би се възприел за проява на гордост. Насочвайки другите по пътя на добродетелите, ние първи трябва да го следваме – само тогава ще имаме последователи!”

Бихте ли се хванали на бас за бъдещето на този човек? Той е 53-годишен. По-голямата част от съзнателния му живот е преминала в неуспешна борба с дългове и премеждия. Раняване по време на войната го е лишила от лявата му ръка. Заемал е няколко правителствени служби, без да напредне в нито една от тях, и твърде често се е озовавал в затвора. Подтикван от кой знае какви мотиви – скука, надежда за сполука, творчески импулс – той решава да напише книга.

Книгата се оказва такава, че вече стотици години очарова света. Защото някогашният затворник е Сервантес, а книгата се нарича „Дон Кихот”. Нейното съдържание поставя интересен въпрос. Защо някои мъже и жени откриват нова жизненоспособност и творческа енергия у себе си, докато са живи, а други „буренясват” много преди да е настъпил краят на живота им?

Публикуваме откъси от статията на проф. Георги Фотев „Преоценка на ценностите в българското общество”. Статията е част от книгата „Европейските ценности в днешното българско общество”, в която са отразени разработки на български учени по данните на Четвъртата вълна на Европейското изследване на ценностите (2008/2009 г.), обхващаща 44 държави, в това число България.

„Установяването на комунистическия режим в България към края на Втората световна война, който за кратко време се превръща в тоталитарна система, има две лица – на възторг и терор. И възторгът, и терорът са масови. Възторгът се възпламенява от ценностите на „сияйното комунистическо бъдеще”. Тези ценности легитимират терора. Въпросният терор има чудовищни измерения, но особено шокиращ е възторгът, наред с който се извършва. За възторжените не се случва нищо чудовищно или не чак толкова чудовищно, защото те са в заслепление от ценностите, които смятат за абсолютни. Правени са саможертви заради справедливостта, свободата, братството, равенството. Ето защо „възторжените” са убедени, че е дошло време за възмездие и за възтържествуване на абсолютни ценности – напълно и завинаги.

Удо Ди Фабио: „Без традиционните ценности човек не може да живее свободно”

Предлагаме едно фундаментално интервю за същността на консервативните ценности с Удо Ди Фабио, немски юрист и университетски преподавател, роден през 1954 г. в Дуисбург, член на Федералния конституционен съд. Удо Ди Фабио тълкува съдържанието на публикуваната преди няколко години своя книга „Културата на свободата”. Пред журналисти от списание „Шпигел” Удо Ди Фабио говори за смисъла на ценности като традиционен брак, семейство, патриотизъм, нация, усърдие и успех.

Въпрос: В книгата „Културата на свободата” Вие използвате изцяло политически аргументи. Напредващата индивидуализация на обществото заплашва, пишете Вие, „архитектурата на една политическа общност”, която има нужда от елементарно „чувство за единство”.

Удо Ди Фабио: Моята представа е, че имаме нужда преди всичко от културен дебат. Човек, който използва свободата си по един подпомагащ общността начин, например като работи реално нещо или създава работни места или ражда деца и ги възпитава добре, не трябва да бъде възпрепятстван от бюрокрацията, нито пък да се проявява унижаващо отношение спрямо него. Той трябва да бъде уважаван и подкрепян в по-голяма степен. Имаме нужда от нова гражданска епоха, във всеки случай имаме нужда от повече респект спрямо семейството, от повече искреност, вежливост, усърдие и успех, също и от смирение, чиито корени са в религията. Традиционните пътища към щастието не трябва да бъдат излагани повече на презрително отношение.

Предлагаме ви една интересна дискусия за съвременните ценностни представи, в която участват австрийската журналистка Барбара Куденхоф-Калерги, философът от полски произход Кшищоф Михалски и политологът Петер Улрам. Дискусията се провежда под егидата на списанието за обществени и политически ценности „Цайтшрит”.

Въпрос: Госпожо Куденхоф-Калерги (на снимката), коя е най-висшата ценност в живота Ви?

Барбара Куденхоф-Калерги (журналистка): Неотдавна четох доклада за развитието на ООН. Той приема като главна ценност свободата – заедно с достъпа до образование, до здравеопазване и благосъстояние – като критерий, каква е същността на развитието. За ООН свободата е нещо повече. Тя не е само свобода от политическо потисничество или свобода за политическо самоопределение. Свобода – това означава да можеш да определяш собствения си живот и да следваш собствената си съвест. Така виждам нещата и аз.

Петер Улрам (политолог): Може би трябва да правим разлика между лични ценности – като например един изпълнен със смисъл живот по отношение на междучовешките отношения – и специфичните социални и политически ценности. Ако човек е в една сравнително гарантирана професионална позиция, тогава се удава по-лесно да се изтъкват такъв вид ценности. При други обстоятелства може да желаем някакъв минимум на социална сигурност. Определен лукс е да можем да си позволим определени ценности.

Френският моралист, физик, математик и философ Блез Паскал (1623-1662) е пример за духовна надареност и разнообразие на талантите. Предлагаме откъси от „Мисли” на Блез Паскал, една творба - непресъхващ през столетията извор на дълбоко познание за истинската същност на човека, за присъщата на личността двойнственост, за нищожеството на човека и същевременно за неговото величие.

„Учат ни на всичко друго, само не как да станем достойни хора. А ние винаги претендираме, че знаем именно това по-добре от всичко останало. Претендираме, че знаем единственото, на което никога не ни учат.

Естествено е за духа да вярва, а за волята – да обича. Затова, ако нямат реални обекти, те неизбежно се насочват към измамни.

Собственият ни интерес е още едно превъзходно средство, което приятно ни заслепява. И на най-справдливия човек не е позволено да бъде съдия на собствената си кауза. Познавам съдии, които в стремежа си да бъдат съвсем безпристрастни, са бивали умишлено съвсем несправедливи.

Представяме втора част от „Интервю в джунглата” на Алберт Швайцер. Едно пророческо виждане за културната бездна, в която изпада човечеството и за надеждата, свързана със задачите, които стоят като предизвикателство. Задачи, които са актуални и в съвременното общество, лишено от действителен идеализъм и от истинска духовност.

Въпрос: Преди четвърт век Вие писахте : „Съвременният човек е застрашен да изгуби своята човечност”. Изглежда сте предсказали лагерите на смъртта и други зловещи явления на стремглавия упадък на човешкия дух. Какво мислите за бъдещето?

Алберт Швайцер: Забележете, казах, че човек е застрашен да изгуби човечността си по време на Първата световна война. Нарасналата в периода между двете войни бруталност, чиято кулминация бяха ужасите на Втората световна война, показва, че той вече е загубил своята човечност.

Предлагаме първа част от „Интервю в джунглата” на хуманиста Алберт Швайцер за проблемите и тежката участ на европейската култура, за моралните пътища на нейното обновление и за възстановяване на връзката между култура и етика. Интервюто на Мелани Арнълд и Чарлс Джой е публикувано в Christian-Register през 1947 година.

„По време на Първата световна война Вие писахте: „Не ще успеем да възстановим нашата култура върху трайна основа, докато не се освободим от повърхностното понятие за културата, което ни владее сега и не се извисим до гледната точка на етиката, която в била определяща в 18-и век, а именно, че всеки напредък на човечеството е свързан с развитието на неговия светоглед.”

Въпрос: Как преценявате изгледите да възстановим нашата култура предвид на развитието през този век?

Алберт Швайцер: Kогато писах това, над нас се бяха сгъстили облаците на зловеща буря. Сега, в средата на 20-и век, ужасните предзнаменования на катастрофата са станали още по-явни. Изгледите да възстановим нашата култура са наистина мрачни.

През ноември 2009 година философът Юрген  Хабермас изнесе в  Москва лекция за връзката между спазването на човешките права и уважението на човешкото достойнство. Предлагаме опорните точки на тази великолепна лекция, като се позоваваме на бележките на сп. „the new times” (сп. „Новое время”).

Първият член на Всеобщата декларация за правата на човека гласи: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”. Същите думи са записани и в Конституцията на Германия. Днес връзката между човешкото достойнство и правата на човека се обсъжда активно не само от интелектуалците, но и от политиците и широката общественост.  
Максимата на Кант 
След терористичните атаки в САЩ на 11 септември 2001 г. в Германия бе приет закон за осигуряване на въздушната безопасност, който даде право на държавата да унищожава завзет от терористи самолет със заложници, за да се запази живота на хората на земята. Но през 2006 г. Конституционният съд на Германия прие, че този закон е неконституционен.

Комунизмът се зае да отмени древните традиции, обичаи и привички на правото и морала. Той искаше да омърси, разкъса и погребе миналото така, че то да е невъзстановимо. Опитваше се отчаяно да замени „буржоазния морал” ( всъщност - морала на иудаизма и християнството, който навярно беше по-скъп на бедните, отколкото на заможните ) със „социалистическия морал”, при който човешката личност никога не е цел, а винаги средство. Той учеше на пренебрежение към критическото мислене, личната преценка и любовта към истината, за да отвори място на партийната идеология и пропаганда.

Като последно оскърбление, комунизмът отказваше и най-елементарните стоки – тоалетна хартия, месо, портокали – така, че унижените граждани трябваше да прекарват всяка седмица часове по опашки, за да могат просто да живеят. По този начин те можеха да се чувстват благодарни и за най-малките завоевания. Недостигът деградира хората и комунизмът го използваше като средство за социален контрол. „Да бъдеш” не може да се сведе до това „да имаш”, но едно човешко същество има право на лична собственост, за да има свобода на действията. Отмяната на частната собственост беше отмяна на свободата и достойнството.

Изглежда обаче, че като остава верен на истината и призовава упоритата храброст на волята си, човекът по-скоро отвръща на нещо, което не принадлежи нему, нещо, което зове (макар безгласно) извън собствения му ум и воля, нещо, което във всеки случай не може да бъде сведено до неговия разум.

Майкъл Новак, роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания, е американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в Американ Ентърпрайз Инститют, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество. Настоящият текст „Провалилото се безбожие” е излязъл от печат през 2000 година и е публикуван на български език през 2004 година в списание „Християнство и култура”.

„Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.

С възрастта е като с плодовете: едва през есента плодовете узряват добре. Късно, малко преди да се откъсне и падне от дървото, ябълката придобива сочността, сладостта и мекотата, които я правят всекидневен деликатес. Така е и с нас, хората. Едва в старостта хората стават истински приятни, но само когато в младостта е посято добро семе. Хората трябва да бъдат в старостта по-добри, не по-горчиви (англ. better not bitter).

След повече от седем десетилетия установявам в себе си ясно осезаеми промени. Нека спомена някои. Все по-малко преценявам хората по това, което правят или което са. Някои не могат да прескочат лесно от ежедневните, насочени към постижения изисквания на професията, към така нареченото „пенсионерство”. Вчера още под напрежение, а днес вече непотребни. Който определя стойността си чрез своята способност за постижения, изпада в криза, когато забележи, че могат и без него.

Чарлз Пърси Сноу е английски писател с разностранни интереси и огромна творческа и обществена дейност. Роден е през 1905 година в Лестър, получава висше образование в Кембридж, занимава се с научна работа и си спечелва името на авторитетен учен-физик. Ръководи Националната електрическа компания и за големи заслуги към страната на Чарлз Пърси Сноу е присъдена титлата лорд на Англия. Изпълнявал е длъжността на парламентарен секретар в министерството на технологиите. В България е познат с произведенията си „Лустро”, „Странници и братя”, ,,Делото” и най-вече с „Коридорите на властта”.

Чарлз Пърси Сноу става известен с лекцията си „Двете култури”, в която описва пропастта между културата на духовните науки и литературата от една страна и културата на естествените науки и техниката от друга. Това е фундаментално разграничение между научна и хуманитарна култура, между технологично и човешко. Всяка една от тези две култури не разбира и не цени стойността на другата. Невъзможността за комуникация между тези две култури според Чарлз Пърси Сноу е главната пречка да не се решават задоволително проблемите на света.

Уилям Сароян е известен американски писател и драматург от арменски произход. Роден през 1908 година в град Фресно, Калифорния като син на арменски емигранти. От малък Уилям Сароян остава без баща, на 15 години напуска училище, за да може да работи и да бъде самостоятелен. Осъществява копнежа си да стане писател и да бъде свободен. Публикува романи, пиеси и къси разкази, познат е и на българските читатели. Предлагаме разговор на Уилям Сароян с Георги Чаталбашев, проведен в края на 70-те години на миналия век в столицата на България София.

Въпрос: Коя според Вас е най-ценната човешка добродетел?

Уилям Сароян: Търпението, умението да изчакаш. Също така ученолюбието.

Какво е да си герой? Въпросът за отношението между морал и храброст е стар колкото нашата цивилизация. Защото тя винаги е имала нужда от безкористни и смели хора, от герои. Но всеки герой е различен от другите. Всяка епоха, всяко поколение е създало свои образци, някои от тях са се превърнали в представители на съответната култура, други са забравени. Един интересен разговор със Сюзън Неймън, американски учен и философ. Преподавала в Йейлския университет.

Въпрос: Кой е Вашият любим герой, Вашата любима героиня?

Сюзън Неймън: Трудно е да се отговори на този въпрос. В книгата си „Морална яснота” започвам с Авраам, тъй като Авраам има дързостта да спори с Бог. Когато нещата се отнасят до справедливостта, той не се плаши от Бог. Става дума за известния случай на Содом и Гомор, в който той не е замесен. Това не засяга неговото семейство или неговите приятели, това засяга невинни хора и Авраам е готов да обвини Бог в несправедливост. Ето защо според мен той е парадигмата за един герой.

Хората се раждат неравни – и по социално положение, и по дарби и по всичко. Как ще бъдат равни? Не могат да бъдат равни. Никога. Човек е създаден да се бори за хляба си, за място под слънцето, за жени, за пари, за обществено положение. Кой ще победи? По-умният, по-силният, по-храбрият, по-безочливият, по-грубият, по-нахалният.

Аз не вярвам в колективизма, нито пък в съзнанието на човека при общата работа. Има индивидуална работа. Има лична сметка. Личен интерес. Ето, аз така разбирам нещата.. Човек живее за себе си, а не за другите.. Човек търси помощ от другите когато е хилав, слаб или болен. Иначе всеки сам си работи.

Хората не се променят, не се превъзпитават. Те само чистят мъничките, сухи клонки по стъблото на вековния дъб, а големите клони и дънера си остават същите.

Уилям Бьоткер (1873 - 1962) е американски религиозен водач и влиятелен политически оратор, роден в Хамбург, Германия. Известна е неговата крилата мисъл: „ Ако искаш да имаш успех при управлението и контрола на хората, научи се да управляваш и контролираш самия себе си”. Уилям Бьоткер публикува „Десетте не можеш” през 1916 година на листовка, озаглавена „Линкълн за частната собственост”. От едната страна били написани думите на Ейбрахам Линкълн, а от другата – преподобният Бьоткер написал своите „не можеш”. По тази причина „Десетте не можеш” са приписвани неоснователно на Линкълн. Тези светогледни, икономически и нравствени инструкции са препечатвани многократно и до днес се радват на голяма популярност.

Християнското семейство е свят, ненакър­ним и неразкъсваем. Бракът в Православната църква е въздигнат в тайнство. Той е институция, установена от Бога и осветена от Църквата чрез Спасителя Иисус Христос, Който повелява: „Ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си и ще бъдат двамата една плът. Прочие, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва" (Мат. 19:5–6, Марк. 10:7–9).

В християнското семейство мъжът и жената поставят началото на една жизнена общност на любовта, в която те притежават едно и също човешко достойнство и еднакво са призвани към съзидателен труд, нравствено развитие и об­ществено служение (проф. Иван Панчовски).

Религиозният смисъл на християнското семейство изис­ква определени нравствени задължения и това внася една особена възвишеност и дълбок духовен смисъл в съдържанието на понятията “съпруг”, “съпруга”, “баща”, “майка” и “синовност”. Всеки опит да се премахне тази религиозно-нравствена същност на брака обрича обществото на морална разру­ха (проф. Ганчо Пашев).

Стремежът да бъдеш неравен намира израз във всички аспекти на живота, дори в събития като болшевишката революция, която се опитва да изгради общество, основаващо се на пълно човешко равенство. Хора като Ленин, Троцки и Сталин лично най-малко са се стремили да бъдат равни на другите. Ако това не беше така, Ленин нямаше да напусне Самара, а Сталин най-вероятно щеше да си остане да учи в духовната семинария в Тбилиси. Да се прави революция и да се гради изцяло ново общество, изисква забележителни индивиди с по-големи от обичайните суровост, прозорливост, безпощадност и интелект – свойства, които всички тези първи болшевики са притежавали в излишък. А обществото, което те са се опитвали да построят, е трябвало да унищожи свойствата и амбициите, които самите те са притежавали.

Именно защото се стремят към нещо по-чисто и по-висше, е по-вероятно хора като Ленин и Троцки да се родят в общества, в които е било общоприето, че хората не са сътворени равни. Демократичните общества поддържат обратната идея и са склонни да прокарват убеждението за равенство на всички жизнени стилове и ценности. Те не казват на гражданите си как би трябвало да живеят, какво ще ги направи щастливи, добродетелни или велики. Вместо това възпитават търпимост, която се превръща в основната добродетел на демократичните общества.

Интервю по Втора немска телевизия (ZDF)

ZDF: Може би още не трябва да се говори за „борба между културите”, но пропастта между тях става все по-голяма. Може ли тази пропаст изобщо да бъде преодоляна?

Меркел: Мисля, че трябва да опитаме. Това означава, че ние сме готови за диалог, че искаме да разясним своите убеждения, и че държим на тях. За себе си съм натрупала опита, че когато изложа ясно своите убеждения, тогава нараства уважението и от другата страна, както и готовността за диалог. Мисля, че трябва да търсим диалога.

Това би означавало устойчивост и да очакваш и от другата страна, че ще зачита нашите ценности.

Това е предпоставката, естествено. Сигурно все още не поддържаме в достатъчна степен диалога между културите. Мисля, че събитията, както се случват сега, ни призовават да установим такъв диалог, да добием увереност в нашите собствени ценности. Но след това да ги изразим със собствена отговорност и собствена яснота. И когато човек представи своите аргументи, ще предизвика интерес към тях и от страната на тези, които са задължени на друга религия. А ние изживяваме в тези дни и факта, че съществуват много, много представители на исляма, които много внимателно и съвместно с нас се опитват, да преодолеем заедно тези конфликти.

Релативизмът (според него истината и моралът са относителни), тоест да се носиш тук и там от всеки вятър на доктрината, изглежда като единственото поведение на нивото на днешното време, превръща се в доминиращ възглед. Гради се диктатура на релативизма, която не признава нищо като окончателно и която е определяща, водена от своето аз и от своите желания.

На 19 юни 1623 година е роден Блез Паскал, завещал не само своите изобретения и открития, но и едно дълбоко разбиране за същността на човека. Истинският образ на човека той открива в неговата нравственост. Предлагаме ви фрагменти от мислите на Паскал за участта ни като хора.

„Какво е човекът във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности. За него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща.

Вярвам,

Че е естествено мъжете и жените да искат богатство,

здраве и щастие за своите семейства и за себе си.

Вярвам,

Че задължение на всеки политик е да служи на хората, като отстранява препятствията по пътя към осъществяването на тази цел.

Вярвам,

Че вероятността хората да са щастливи е най-голяма, когато те са господари на своя живот, а не когато са прекалено обгрижвани или наставлявани.